На хижа Руй през март

    Решението беше взето по инициатива на Здравко, който пркарал чудесно на Нова Година на тази хижа. Организацията, както винаги, при всеобщо старание, излезе доста хаотична. Ден преди тръгването Петя си навехна крака и нямаше как да дойде. Времето беше облачно, отвреме-навреме и валежно. След поредица закъснения, изчаквания и  неразбории по пътуването до Трън, в края на краищата се събрахме към 1 часа на площада в Трън:
- моя Форд (аз, Кирил, Калчо и Сашко)
- Велислав с Партнера (Надя, Деси, Ива и Вики)
- Веско от Мездра (Валя, Ива и Здравко)
- Нивата на Митко (Дани, Нели и Пепо)
Данчето и Добри закъсняваха - с тях пътуваха и Зафер и Томина.
    След преговори в близкото кафене с местни експерти, се реши да ходим всички с колите до с. Ломница и оттам с раниците нагоре. Идеята да ни качат раниците с кола се отхвърли по ред причини. Хижарят бил тръгнал сутринта с ... по друг път, който бил по-добър за моторни превозни средства и щял да ни чака на хижата. В Ломница паркирахме колите и всички без мен тръгнаха нагоре. Аз останах да чакам Данчето и другите, които се предполагаше, че ще дойдат към 2 - 2 и половина. Пристигнаха в 2:15 и в 2:30 бяхме вече на път. В селото имаше малко сняг, по пътя за хижата снегът стана повече, а вървящите пред нас 12 души бяха направили хубава пъртина. Нагоре снежната покривка се увеличаваше, Добри носеше тежък и неудобен сак и често спирахме за почивки. По едно време Данчето, вървейки пред мен, се спря до една оставена раница с яке на нея. Явно на някой му е станало много тежко и е решил да остави част от багажа и да си го вземе на връщане. По-нагоре обаче срещаме Велислав, слизащ по пътеката - отива да си вземе раницата. Те с Надя имаха две раници и Вики и в дълбокия сняг не можеха да носят всичко, затова Велислав решил с отиване и връщане да носи двете раници, а Надя да носи раницата с Вики. Малко след това Добри решил да се връща, след кратък размисъл с Данчето, преценихме, че е по-добре и двамата да се върнат, а на следващия ден да дойдат с подходяща екипировка. Тогава и Велислав ме настигна и задмина и аз останах последен. Беше вече около 4 и половина. Ивчето ми звънна по ГСМ-а да пита дали имам нужда от помощ - те вече били стигнали в хижата. След минута ми звъни и Митко, очевидно още далече от хижата, Надя била при него, едва носела Вики и се била притеснила за Велислав. А той не можел да се свърже с никой от пристигналите в хижата. Явно Велиславови имат нужда от помощ и е разумно някои да слезе от хижата да ги посрещне. Започнах да се опитвам да звъня на Ива, на Нели, на Кирил, пак на Ива, на Нели ... Никакъв отговор. Накрая се сетих да звънна на сестра ми и тя се обади! Казах някой да тръгне надолу да посрещне Велислав, а през това време аз реших да пробвам метода нагоре-надолу за носене на две раници - моята и едната на Велислав. Няма и след 10 минути гледам Пепо идва насреща. Взе раницата на Велислав и тръгнахме двамата нагоре. След малко стигнахме Митко, бавно и полека по направената от другите пъртина стигнахме до хижата. Бяхме последни, в столовата беше вече сравнително топло. От оживените коментари се разбра следното:
    Първите пристигнали намерили заключена хижа и нито следа от човешка дейност наоколо - само девствени преспи наоколо. Студено и мокро, не може да се стои отвън. Сашко се покачил на балкона на втория етаж, разбил балконската врата, отворил прозорец до входа и тъкмо започнали да влизат през прозореца, се чули викове: "Ида, идааа". След малко се показал хижарят, идвал пеш по друга пътека, оплакал се, че камионът закъсал в преспите и той едва се добрал до хижата - имал проблеми с коляното. Отключил, влезли, а вътре студено - не била палена печка от Нова година! Дървата - навън под дебелата пряспа. Докато запалят печката и се постопли - бая измръзнали.
    В столовата и другата стая се постопли, но на етажа в стаите за спане - кучи студ. Огромни усилия да намерим дървата под снега и да запалим печките - в нашата стая 3 пъти палим, докато се запали. Накрая стана топло, останаха само заледените стълби до етажа - цяло чудо е, че никой не се преби. Ток няма - нафта за генератора има, но няма акумулатор, който останал в закъсалия камион. Затова на свещи - поне от тях имаше много.
    На сутринта - слънце и свеж въздух. Една група (аз, Нели, Калчо, Веско и Валя и двете Иви) тръгнахме към върха с GPS-a. Никаква пъртина, никаква маркировка, върхът почти се вижда от хижата, но е на границата. Хижарят дълго обяснява кой хребет е в българско и кой в сръбско. Сняг до пояс където няма навейнини, редуваме се кой да е пръв и да прави пъртина. През рядката гора не може да се познае къде има по-малко сняг, къде е пряспа. По някое време опитахме с Веско да плуваме в снега - получава се, но не е по-лесно. Горе на голото тръгнахме към едни треви, които се показваха над снега - значи там снегът е отвят и може по-лесно да се върви. Така достигнахме билото точно в седловината между двата върха. Тук-там се виждаха гранични стълбове и камъни, но къде точно бе границата не можеше да се разбере. По едно време Веско вика: Знаете ли, че сме в сръбско? Откъде позна, чакай да видя GPS-а. Ами вижте ей там остатъци от телените заграждения - далече зад нас! Поглеждам GPS-a - вярно - намираме се на 100-200 метра  в сръбско. Наоколо жива душа няма - включително граничари. Духа силен вятър, слънчево, но студено. Връх Руй се вижда, а дотам пак сняг и вятър. Решихме да се връщаме. Надолу е по-лесно: най-напред хубаво спускано по гръб - якетата заменят найлона за пързалката, после по направената пъртина.
    През това време Здравко разрови снега, за да намери скарата, запали огън и мераклийски изпече наличните месни продукти. Получи се страхотна (вкусна) скара, която още се помни от всички. Атракцията след обяд беше идването на Пилотко. Както се мотаме около хижата, отнякъде в дола се чуват гласове и след малко отдолу от снега изплуват Пилотко, жена му и двете дъщери!  Всички сме изумени! И Пилотко носи в двете си ръце две бутилки вино - бяло и червено, закичени с мартеници! Откъде идвате?
Отдолу, докъдето можахме с джипа, после пеша! Идваме да ви честитим Баба Марта и се връщаме обратно. Както и хижаря предишния ден, тръгнали с джипа, стигнали малко по-нагоре от камиона и не могли в дълбокия сняг да продължат с джипа. Затова пеш по стъпките на хижаря. Ядоха, пихме вино, постояха около час и си тръгнаха обратно.
    На следващия ден без много емоции слязохме до колите. Велислав с Вики на гърба и Деси се качиха и на ските за малко, колкото да паднат по няколко пъти. В ниското снегът се беше стопил и на някои места едва се минаваше заради големите локви и образувалите се мочури.
    На връщане спряхме най-напред да видим ждрелото на река Ерма, после се отбихме с Велиславови да търсим геокеш. Междувременно Форда мина през един камък на пътя, нещо се отпра отдолу и сега при всяко по-силно тръскане нещото стържеше по асфалта. Като спряхме за геокеша и погледнахме, се оказа една предпазна ламарина (която после майсторът махна с голям зор). Лесно намерихме геокеша и доволни се прибрахме в София.